Иска ми се някой да ми беше казал колко сълзи ще изплача за детето си

Преди да станете родител, всички ви разказват за плача и истериите. За съня, който ще загубите, докато новороденото вика с часове, както и за тръшкането на публични места, на които вашето двугодишно ще ви подлага.

Вие сами сте забелязали това. Пищящи бебета в самолет, раздразнителни малки деца, които се разнасят по пода на хранителен магазин, съчетани с хленчещи и подсмърчащи носове. Това е факт. Децата плачат. Много. Това, което не ви казват, е колко ще плачете като родител, като майка. Нямах представа колко ще плача аз, вместо или в несъгласие с бебето си.

Някои моменти не ме изненадаха. Сълзи от едновременна радост и шок, когато виждате две розови линии вместо една. Подобни сълзи се леят, когато научите и пола на бебето в корема ви. Дори бях подготвена за сълзите от болката по време на раждането и непреодолимото страхопочитание, докато държах в ръцете си за първи път мъничкото човече, което износих. Дори знаех, че вероятно ще плача много от изтощение и чувство на неудовлетвореност заедно с новороденото си, тъй като и двамата нямахме сън през първите няколко месеца.

Всички останали случаи ме хванаха неподготвена, гледайки как сълзи падат върху крещящото ми бебе, докато се мъчех да направя кърменето успешно. Кой, по дяволите, каза, че това е „естествено и лесно“ ??! Те са проклети лъжци. Първата температура и първата ваксина ме разстроиха още повече.

Болката, която можете да почувствате от физическия дискомфорт на детето си, е умопомрачителна. В допълнение към логичните причини за тъга, нямах предупреждение за хормоналните промени в настроението, които биха ме разплакали на телевизионни предавания, прекалено препечен тост и идеята, че един ден четиридневното ми бебе ще отиде в университет и ще ме остави. Нелепо може би, но не и нещо, което много нови майки не преживяват.

Тъй като детето ми порасна, малко се отпуснах, когато разбрах, че то няма да загине от всяко текване на носа. Бихте си помислили, че става по-добре, но причините ми за плача просто се промениха отново. Сънят все още е само спомен, но сега детето не дреме на всеки два часа и приспиването му често завършва с плач и за двама ни.

Седнала съм до креватчето с чело, подпряно на горната релса и имам сълзи по бузите от безпомощност. То отчаяно иска да излезе и аз отчаяно и мълчаливо го моля да остави майка си и да затвори очи, защото не мога да направя същото, докато то не направи това първо. Дори и да заспи, аз ще легна наблизо и ще ридая, защото то спи и нямам енергия или мотивация да направя някое от десетките задължения, които трябва да се опитвам да правя, докато двете ми ръце са свободни.

Никой не ви предупреждава за сълзите, които ще пролеете от чисто разочарование и неудобство, докато се опитвате да преживеете деня, за да преминете през простата рутина на живота. Убеждавам детето си да заспи дори когато знам, че е изтощено. Да се храни, когато отказва храната, която е искало при всяко хранене през последните шест дни. Да не се тръшка истерично в магазина.

Убеждавам го да си обуе проклетите обувки, както и да влезе в банята. А после и да излезе от нея. Да не се удря. Да не крещи. Да не дърпа всички цветя от орхидеите на баба си. Защо всички тези неща трябва да са толкова сложни и да завършват с плач?

"Скъпа, знам, че макароните и сиренето изглеждат погрешно в този ресторант, но моля, моля, моля, не крещи и не ги хвърляй, така че всички останали вечерящи да ни гледат и да подценяват способността ми да въздържам своя малък терорист." Ще получа същия поглед, ако отстъпя и му подам електронно устройство, което да го разсейва. И по двата начина ще получа осъдителни погледи. И просто плача.

Опитвам се да сготвя вечеря, докато сълзите тихо се стичат по бузите ми от тревога за бъдещето. Отглеждам ли добро дете? То щастливо ли е? Мога ли да правя повече? Разводът с баща му ще причини ли непоправима травма? Яде ли достатъчно? Ами ако децата не се държат добре с него в училище? Ами ако ми каже, че децата не са мили с него в училище?!

Иска ми се някой да ми беше казал колко сълзи ще изплача за детето си. Това нямаше да промени броя или причините. Но би било хубаво да знам, че това е нормално. Това не означава, че не успявам в майчинството. Това е просто доказателство за безкрайния кладенец на любовта, която изпитвам към детето си. Тялото ми не може да се справи с цялата тази любов и тревога, радост и съпричастна болка, които това малко създание формира в мен. Затова се нуждае от начин да ги изрази, за да се намали напрежението. И така изтича навън, сълза по сълза, разтърсващи ридания и дълбоки, тихи въздишки.

Никой не ми каза, че ще бъде толкова страхотно и същевременно толкова трудно. Наистина е страхотно. Просто е малко по-сълзливо, отколкото си мислех, че ще бъде.