За моментите, когато майчинството е повече изтощително, отколкото розово

Винаги се случва в тихите моменти на нощта. Идвам да те проверя още един път преди да си легна.

Отмятам косата от твоето чело, намествам одеялото, което си усукало около краката си, а след това целувам меката ти брадичка – и тогава една мисъл ме връхлита толкова мощно, че оставам без дъх.

Толкова съм щастлива. Животът ми можеше да поеме в стотици разнообразни направления. Но ето ме тук, успявайки да бъда твоя майка. Ти си моето съвършенство. Всичко в теб е тъкмо такова, каквото би трябвало да бъде, и се усещам преизпълнена с обич и признателност всеки ден.

Но от време на време не помня това. Например сутрин. Чувам дребните ти крачета, които тичат по коридора към стаята ми, с онзи сладостен пресипнал глас: „ Мамо, слънцето изгря! “.

Усмихвам се, само че мозъкът ми незабавно стартира да препуска в опит да си спомня какъв е планът за деня. После се качваш върху леглото с лакти и колене, поставяш дребната си главица върху гърдите ми за няколко минути на тишина, и си напомням – толкова съм щастлива, че ще прекарам следващия ден с теб.

На закуска поклащаш краката си под масата, докато ми разказваш история – безсмислена композиция от нещо, което си направило на детската площадка, и друго, което си гледало в „Пес Патрул“.

Слушам с едно ухо до момента, в който събирам кутиите за обяд и откривам изгубени книги от библиотеката. Но щом кажеш: „Мамо, не е ли смешно?“, с огромната си беззъба усмивка и искрящи очи, си припомням – толкова съм щастлива да слушам твоите истории.

Пееш и пристъпваш на двора без никакви грижи в момент, в който мозъкът ми е ангажиран с напрежението от плащане на сметки, поръчки и извършване на телефонни позвънявания, които би трябвало аз да направя. Но когато кажеш: „Добре, аз ще съм Елза, ти ще си Ана и Свен, и Снежното страшилище – и мамо, не забравяй да си преправяш гласа“, си спомням – толкова съм щастлива да виждам по какъв начин се понасяш върху крилете на въображението.

Вечер зъбите ти са измити, прочела съм ти приказка, завита си в леглото. И най-сетне идва моментът за няколко мига на мир и уединение. Но тогава очите ти се насълзяват и казваш: „Мамо? Днес в градината ме натъжиха“, и си припомням – толкова съм щастлива да бъда тази, на която се доверяваш.

Тъкмо съм заспала, тялото ми е натежало, само че съм изтръгната от леглото от плач – „Мамо! Имах страшен сън!“ Стъпвам по коридора с тежка въздишка, тъй като знам, че това значи още една дълга нощ и последваща тежка устрин. Но по-късно ме молиш да остана и си припомням – толкова съм щастлива да бъда тази, която те кара да чувстваш сигурност.

Спомням си по какъв начин си играех на майка, когато бях малка, надявайки се някой ден куклите ми да бъдат същински бебета. Спомням си по какъв начин се влюбих в баща ти, знаейки, че желая той да бъде татко на детето ми.

Спомням си по какъв начин узнах, че съм бременна с теб и плаках, тъй като бях толкоз щастлива. И си припомням какво беше чувството, когато акушерката те постави върху гърдите ми за първи път - цялото сбръчкано, мокро и миниатюрно - най-сладкото бебе на света.

Затова, когато животът стане ангажиран, мозъкът ми препуска и вниманието ми блуждае, знай, че съм наясно какъв шанс имам да бъда твоя майка.