Валентина от Добрич, акушерка №1 на Англия, работи с тумори в мозъка

• За срещата с принцеса Ан бях предварително подготвена, но тази с Джейми Оливър беше пълна изненада, споделя българката, която спечели приза “Най-добра акушерка на Великобритания”
• Номинира ме моя пациентка, която 8 часа беше между живота и смъртта - екипът, който я спаси, оперира и мен, а аз успокоих родителите ѝ
• Имам няколко малки тумора в мозъка, но не растат и си работя с тях
• “24 часа” номинира Валентина Бърнет за инициативата “Достойните българи”

- Валентина, честита награда! Предизвикахте много радост сред българите на Острова с приза “Най-добра акушерка на Великобритания”. Но промени ли се нещо в работата ви след него? Искат ли всички бъдещи майки в Саутхемптън да раждат при вас?

- Неее (б.р. - смее се), но наистина съм много щастлива и горда, че съм оценена, защото вероятно знаете,  че когато идваш от чужбина, трябва да се доказваш дори малко повече, за да бъдеш забелязан и приет. И ми е много приятно, че толкова много хора се радват с мен.

- Всъщност това е награда, която се дава за проявена състрадателност и извършено действие над очакваното в британското здравеопазване. Тя много прилича на приза “Достойните българи”, който нашият вестник всяка година връчва. Кой ви номинира и за какво?

- Една моя пациентка, на която помогнах в изключително труден момент. Казва се Натали – 26-годишно момиче, бременно в 39-а седмица. Всичко върви нормално, докато една вечер не колабира. Докараха я с хеликоптер в нашата болница, където става ясно, че има мозъчен кръвоизлив. Наложи се да бъде извършено спешно цезарово сечение. Така се роди нейната дъщеричка Грейс, но тъй като на Натали предстоеше изключително тежка операция на следващия ден, поех грижата за бебето. Имаше едни 7-8 часа, през които шансовете ѝ за живот бяха 50 на 50. Нейните родители и съпругът ѝ бяха много разстроени и се опитах да ги успокоя. Някак ме жегна фактът, че борещият се за живота на Натали екип преди време бе оперирал и мен. Разказах това на нейните близки и се опитах да им вдъхна вяра.

- Каква беше тази ваша операция и как се решихте да говорите за нея на тези абсолютно непознати хора?

- Няма значение дали са познати, или непознати. Нашето призвание е да помагаме. Видях в погледа на майка ѝ, че има нужда да говори с някого, който вече е бил в положението на нейната дъщеря. Затова просто я помолих да седне до мен и го направих. Разказах ѝ как преди 5 г. съм страдала от главоболие. Първоначално мислех, че имам нужда от очила. Отидох на очен лекар, но се разбра, че проблемът е по-сериозен – 5-сантиметров тумор в мозъка. Веднага започнах терапия. Оперираха ме. Туморът бе отстранен, но за съжаление, 2 години по-късно се появи отново. Претърпях радиотерапия. В момента имам 5 по-малки тумора, които си стоят. Не се уголемяват или размножават. Да се надяваме, че все ще е така и ще продължа да живея с тях, както правя в момента. На всеки 6 месеца преминавам преглед.

- Работата в британското здравеопазване е доста натоварваща и стресираща. И в момента има протести. Обикновено хора с онкологични заболявания избягват подобни стресиращи работни места. Вие защо решихте да останете?

- Страхотно много обичам моята работа и не си представям на 45 г. да я сменя. Освен това смятам, че няма смисъл да стоиш и да се вайкаш как точно на теб се е случило, да бъдеш негативен и да предаваш това и на семейството си. А и като родители трябва да даваме пример и на децата си как да се справят с подобни житейски предизвикателства. Затова два месеца след последната терапия се върнах на работа.

- Беше ли изненада за вас, че точно известният английски готвач Джейми Оливър ви съобщи, че печелите тази награда?

- О, да, голяма. Аз го гледам редовно по телевизията, но нямах никаква представа, че това ще се случи. Бяха ни извикали под предлог, че искат да направят снимка на всички номинирани. Дори до последно не знаех дали ще успея да отида, защото бях на смяна и трябваше да намеря кой да ме замести. Пътувахме заедно с Натали и когато Джейми Оливър се появи, не можех да повярвам. Той се държа много радушно. Разказа, че голямата му дъщеря в момента учи за медицинска сестра.

Дори до последно не знаех дали ще успея да отида, защото бях на смяна и трябваше да намеря кой да ме замести. Пътувахме заедно с Натали и когато Джейми Оливър се появи, не можех да повярвам. Той се държа много радушно. Разказа, че голямата му дъщеря в момента учи за медицинска сестра.

Аз му признах, че макар много да обичам да го гледам, не съм голяма кулинарка, тъй като мъжът ми обикновено готви вкъщи. Аз съм поела другите домашни задължения.

- Къде акушерската професия има по-голяма тежест – в България или Англия?

- Тук, разбира се. В Англия акушерката е автономен медицински работник. Тя може да проследи изцяло една бременност и раждане, ако няма никакви рискови фактори. Ние приемаме пациенти и изписваме пациенти. Назначаваме определени лекарства. Лекар се търси само при съмнения за някакви усложнения. В Англия няма много частни кабинети и масово се ражда безплатно, единствено с помощ от акушерка.

- И не се дава възможност сам да решиш дали да е секцио, заради което доста сънароднички се връщат да родят в България, защото искат да са в ръцете на лекар в този важен момент от живота си или пък детето да е определена зодия?

- За мен това е много глупаво и егоистично от гледна точка на детето, тъй като няма нищо по-добро за него от естественото раждане. Не мисля, че животът на човек зависи от това дали е роден в четвъртък или петък. Не разбирам и защо трябва да подлагаш тялото си на операция, ако такава не е необходима. Но не мога да ги упреквам. Това си е техен избор. Все пак държа да кажа, че акушерките са наистина добре обучени, за да може човек да им се довери за помощ по време на бременност и раждане.

- Като говорим за избор, кога решихте да бъдете акушерка в Англия, а не в България?

- Завърших в България през 2000 година и започнах работа. Спомням си, че заплатата ми беше 158 лева и за нищо не стигаше. Бях на 24 г., живеех във Варна и още разчитах на финансовата подкрепа на родителите си. Затова реших да дойда в Англия, да поработя малко и да се върна. Но така се стекоха обстоятелствата, че се запознах със съпруга си. Създадохме семейство. Имаме две прекрасни дъщери – близначки, които вече са на 16 г. Не казвам, че завинаги ще бъдем в Англия, но засега сме тук, поне докато децата не поемат по своя път.

- Съдбата срещала ли ви е с други известни личности на Острова?

- Преди няколко години в нашата болница гостува принцеса Ан (б.р.- сестрата на крал Чарлз III). Имах честа да се срещна с нея и да поговоря. Трябваше да се науча да правя реверанс. Специален екип дойде предварително да ни обучи как да се държим. Бяхме инструктирани, че нямаме право да започваме първи разговор с нея. Беше наистина много интересно, защото тя се оказа много приятна жена.

- На церемонията по вашето награждаване имаше също много известни личности, включително премиера Риши Сунак, който нарече отличените медицински работници герои на Обединеното кралство. Чувствате ли се герой след тази бляскава вечер?

- Не, не, но цялата организация беше абсолютно страхотна. Имах право да взема приятел със себе си. Изпратиха ни билети за влак до Лондон. На гарата ни чакаше такси с табелка “Мисис Бърнет”, което ни откара в хотел. Там още на вратата ни грабнаха чантите и казаха: “Хайде сега на грим и фризьор”. На което аз само успях да отговоря: “Ама какъв грим?! Аз грим не нося и си пазя още червилото от сватбата”. Смяха се много. За прическата също имаше малък проблем, тъй като след радиотерапията имам останало плешиво място и винаги нося косата си на опашка, но екипът беше страхотен и направи най-доброто за мен, а и за останалите номинирани, които бяха в хотела. След това всички заедно отидохме с автобус в една зала, където се бяха изсипали куп милионери и звезди, които до този момент бях виждала само на телевизионния екран. И всичко тоза за една групичка медицински работници от NHS (британското здравеопазване),  сред които и аз. Беше наистина страхотна вечер, за която никога не съм си мечтала. На следващия ден се прибрах, а на по-следващия отново бях на работа, все едно нищо не се е случвало. На всичкото отгоре трябваше 5 дни да го пазя в тайна, докато не бъдат официално обявени наградените, което за мен не беше никак лесно. Аз съм човек, при който няма скрито-покрито. Обикновено вечер бързам да разкажа на мъжа ми Уилям всичко, което ми се е случило през деня. А сега трябваше да си мълча. От дъщерите ни, които са тийнейджърки, също първоначално трябваше да скрия, за да не съобщят нещо в социалните мрежи. Та беше много тежко да стоя и да стискам зъби, когато съм толкова щастлива.