Мнозина родители крещят на децата си, въпреки че знаят, че това не е ефективно. Виковете са може би най-често срещаната възпитателна грешка днес.
Домовете, в които крещенето е обичайна практика, често се характеризират с деца с по-ниско самочувствие и склонност към депресия.
Според проучване, проведенк в САЩ, крясъците имат ефект, подобен на физическите наказания, като повишават тревожността, стреса и поведенческите проблеми при подрастващите.
Колко пъти, след като сме агресирали към децата си, сме се чувствали доволни от постъпката си? Крещенето не ни прави авторитетни, а по-скоро показва, че сме извън контрол и слаби. Това е реакция на човек, който не знае какво друго да направи. Въпреки това, много родители намират за трудно да изкарат дори и ден, без да викат.
Съвременните проучвания показват, че майките и татковците, които крещят, се сблъскват с въпросите „Какво друго мога да направя?" и „Как да спра да викам?" Крещенето като наказание е неефективно и учи децата също да крещят. Ние се ядосваме за едни и същи неща всеки ден, а когато не виждаме резултати, викаме още повече.
Психологът и детски психиатър от Йейл, Алън Каздин, твърди, че знанието, че този подход е вреден и сам по себе си не помага. Крещенето не е стратегия, а изблик на емоции. Ако целта е да излеем гнева си, може би работи, но ако искаме да променим поведението на децата си, трябва да търсим други методи.
Мнозина смятат позитивното родителство за мързеливо, но всъщност то изисква планиране и дисциплина. Каздин е разработил програма, наречена ABC (Предпоставки, Поведение, Последици), която включва обяснение на желаното поведение, поощрение и похвала. Вместо да крещим за разхвърляните обувки, можем да помолим детето да ги подреди и след това да го похвалим за това.
Похвалата трябва да бъде изразителна и искрена, като включва невербални жестове и голяма усмивка. Това кара малчугана да забележи и оцени похвалата. Практикуването на тези техники изгражда навици и променя поведението както на децата, така и на родителите, намалявайки стреса и укрепвайки семейните връзки.
”Искаме да изградим навици", казва д-р Каздин. ”Практикуването всъщност променя мозъка и в този процес, поведението, от което искаме да се оттървем – всякакъв вид емоционални избухвания и скандали – просто изчезва." Още повече, допълва той, „като страничен ефект, докато практикуваме тези похвати, стресът и подтиснатостта у родителя намаляват, а семейните връзки се заздравяват."
Ако децата се държат добре, тогава нямаме нужда да викаме. А когато не викаме, децата се държат по-добре. Хубавото да се придържаме към определена система е, че така, не реагираме чак след като децата вече са направили нещо лошо и не чакаме да направят нещо лошо, което да ни ядоса, а имаме предварителен план. Но планирането изисква дисциплина от страна на родителя и е трудно.
Ние сме много силно свързани с викането. То е еволюционен инстинкт за оцеляване, който обаче се обръща срещу тези, които първоначално цели да защити. Трудно е да се откажем от викането, защото то ни дава усещане, че се държим като родители.
През 60-те години на миналия век, 94% от родителите са използвали телесно наказание над децата си. Проучване от 2010 г. обаче сочи, че този дял е намалял до 22%. Вероятно има много причини за това, включително влиянието на многобройни експерти по детско развитие. Но със сигурност една от причините е, че боят става безмислен, ако има по-ефективен начин да повлияем на поведението, без да използваме насилие.
В крайна сметка, техниките за възпитание трябва да са ефективни, да ни помагат в опитите да накараме децата да правят онова, което искаме и да не правят онова, което не искаме. И да – похвалите работят. Наказанията – не.
СНИМКИ: Image by Mateus Andre on Freepik
Коментари (0)
Вашият коментар