Не се отказвам, дори нищо да не обещава надежда - така даваме шанс на чудото в медицината да се случи, казва проф. д-р Надежда Гаврилова, дм, началник на Клиниката по детска анестезиология и интензивно лечение в университетската спешна болница “Пирогов”. Национален консултант е по детска анестезиология и интензивно лечение.
Завършила е английска гимназия, след това – Медицинския университет в София. Има 2 специалности - по анестезиология и интензивно лечение и по спешна медицина. Докторската й степен е в областта на интензивното лечение на вродените малформации. Специализирала е в Мюнхен, Германия, и във Филаделфия. Как би се описала в човешки план? “Оптимист. Вярвам в доброто. Обичам много работата си и тя ми е и хоби. Влюбена съм във внучката си. Харесвам судоку – решавам рано сутрин, докато изпия чаша мляко с кафе.”
На откриващата се научна конференция по спешна медицина 2016 в София проф. Гаврилова ще говори за триажите (определяне на спешността) в детска възраст - в което има над 30 г. опит. Ако й кажете като искрен комплимент, че по нещо неназовимо личи, че работи с деца, със смях ще ви цитира хумористично описание на педиатрите във вестник от студентските й години. В първоаприлски материал били събрани типичните характеристики на различните медицински специалисти. Педиатрите били класифицирани като “немного високи лекари, които ходят със сандали и на 40-годишна възраст най-сложните изречения, които съставят, са максимум от 3 думи” . И вече сериозно добавя, че работата с децата слага отпечатък – “малко или повече приемаме техния начин на възприемане на живота, по-щастливи сме като че ли, по-усмихнати, палим се бързо, но и бързо забравяме”.
Като студентка Надежда Гаврилова е запленена от имунологията, но когато след завършването започва работа като приложен имунолог, разбира, че това не е нейната специалност, че ще се чувства добре единствено в нещо много динамично. Тогава чете книгата на руския анестезиолог д-р Зилбер “Физиология за анестезиология” и е толкова впечатлена, че решава да специализира в тази област. Авторът я представя като най-съвършената и логическа медицина, в която всичко има обяснение. (С практиката проф. Гаврилова разбира, че все още много неща не могат да бъдат обяснени.) Съдбата помага да поеме пътя на анестезиолога – в “Пирогов” обявяват място за редовен аспирант и младата лекарка попада при учители, които безкористно предават опита си. Вече 32 г. е вярна на болницата и на децата, а “анестезиологията е нейният живот”. И на свой ред тя създава школа.
- Проф. Гаврилова, какво е различното в анестезиологията и интензивната терапия при деца?
- Децата изпитват пиетет, предлагат и очакват нежност. В работата с деца даваш всичко, което не си склонен с лека ръка да предоставиш на един възрастен пациент. Приемаш детето като свое братче, дъщеря, внуче.
- Вярвате ли в чудеса, възможни ли са те в медицината?
- Най-тежко е да се бориш за дете, за което всичко ти казва, че е обречено. И въпреки това не се отказваш. Никога не се отказваш. Имали сме случаи, в които твърдото убеждение на всички, че детето ще оцелее, му помага. Това са чудесата. Аз съм убедена вътрешно, че има равновесие на доброто и злото. Че ако сме направили добро, помагаме, ако сме били безразлични – не можем да свършим работа. Знанието и моженето са задължителни, но трябва и още нещо. Това е моето верую.
При мен все така се получава, в деня, в който трябва да изляза в отпуск, винаги в болницата попада изключително тежък пациент. Не направи изключение и денят преди летния ми отпуск миналата година. Обажда се колегата, който води детската гръдна хирургия, и обяснява, че има дете в противошокова зала, на което трябва да се сложи дрен, защото има течност в плевралната кухина, но не казва да е спешно. Това обикновено е последица от пневмония. Отивам и виждам детенце на 3-4 годинки, на което 3 сестри се опитват да сложат абокат – бодат го, болезнена процедура е, а то не плаче и гледа с широко отворени очи. Разбрах, че е в шок, спрях всички манипулации и го докарах в операционната. Дадох му веднага анестетик и го интубирах. В рамките на следващия половин час детето стигна до стоп на сърдечната дейност, но след това тя отново тръгна, започнахме антибиотици.След 25 дни при нас на вентилация детето си тръгна здраво.
Друго също доста драматично преживяване беше, като в противошокова зала докараха дете без сърдечна дейност, ледено, паднало в езеро. По протокол при липса на пулс и неясно откога спряло сърце не се започва реанимация, няма смисъл. Това, че детето беше студено, ми даде кураж и въпреки пълната безнадеждност започнах реанимация. За около половин час се възстанови сърдечната дейност. И след 2 месеца изписахме детето здраво, дори без мозъчен дефицит – охлаждането го беше защитило от увреждане. Това са чудесата, Защото какво съм аз – две ръце и волята ми да помогна. Всеки колега може да ви разкаже поне по един подобен случай. Това, което правим, е никога да не се отказваме дори и при най-малкия шанс, дори и само при искрица надежда. Дори и когато скенерът, магнитният резонанс, всички изследвания са показали, че няма никакъв шанс, продължаваме да работим, докато сърцето бие. И в този смисъл даваме шанс на всяко възможно чудо да се случи.
- Като излизане от кома например?
- Обикновено тогава се говори за чудеса. Когато, да кажем, на 100 коматозни пациенти един се събужда. Имахме момиченце, което беше при нас 3 месеца на изкуствена вентилация, след това го прехвърлихме в детска неврохирургия, а сега е изписано ходещо. Имахме преди 2 г. младеж, който дойде при нас с изключително редкия за тази възраст спинален инсулт – инсулт на ниво гръбначен стълб. Той не можеше да диша, не можеше да движи ръцете и краката си. Близо 50 дни беше на апаратно дишане, премина през изискваща и неговите усилия рехабилитация. Беше голяма битка, но не се отказахме и успяхме. Днес ходи на училище с класа си, плува. Като говорим за чудеса – те са общо дело, не мое, не на психолога, не на рехабилитатора, не на момчето, а на нашите общи усилия. Само два месеца след него дойде по-малко дете с абсолютно същите симптоми. Този път вече имахме практически алгоритъм и се справихме доста по-бързо.
- Като цяло коя група случаи са най-тежки в клиниката?
- На първа позиция поставям новородените с вродени аномалии. Те са оръжие с много остриета. От една страна, са много крехки, от друга – много малки. И се изисква невероятна прецизност, образно казано – часовникарска работа. В същото време родителите са голямо предизвикателство. Те са в шок – нещо, което е чакано като най-големия житейски подарък, се оказва бомба: бебето трябва да се оперира и винаги има риск нещата да не се развият по желания начин.
Много тежки са и пациентите със съчетана травма. Най-често това се деца, подметнати на пътя при транспортни инциденти. За щастие, са 4-5 на година, докато новородените, които лекуваме, са по 40-50.
Травмата е по-скоро предизвикателство за институцията, защото изисква мултидисциплинарен екип, скенери, биопродукти, съвременни медикаменти и качествени консумативи, светкавична грижа. При новородените не става въпрос само за апаратура, трябва да дадеш всичко от себе си и да съблюдаваш стриктна хигиена – едно внасяне на инфекция например при новородено, което още няма изградена имунна защита, може да е фатално.
- Колко деца минават през клиниката?
- Тези, на които чрез анестезия (упойка, обезболяване) е осигурен комфорт при операция, са 3500-4500. А в реанимационното отделенxие минават 450-550 деца в тежко състояние, за които по 24 часа в денонощието се полагат грижи от мултидисциплинарни екипи.
- Прави ли ви впечатление някои детски заболявания, изискавщи операция, да се увеличават като брой?
- Да, например зачестяват плевропневмониите, които преди се повлияваха основно с антибиотици, а днес все по-често налагат хирургическо лечение. Имунитетът е променен. Сегашните деца живеят в химически свят – всичко е химия. Всяко второ бебе, което приемаме, има атопичен дерматит! Какво значи това? Очевидно като човечество правим нещо дълбоко погрешно.
- Има ли годишни пикове на постъпващите при вас деца?
- Това са зимните месеци, когато има много случаи на грип и усложненията му до пневмонии, стават и повече травми от поледиците и зимните спортове. През лятото травматизмът е много по-малко. Относително постоянен през цялата година е потокът на новородени с увреждания.
- Кой е най-честият проблем при тях?
- Атрезиите - прекъсване, сляпо завършване, на хранопровода и на червата. Тогава се налагат тежки и сложни операции. Годишно имаме по 30-35 случая. Чести са и новородените без анус – около 10. Приблизително по толкова са и случаите на диафрагмални хернии. Също 10-ина годишно са и бебетата с дефекти в затварянето на гръбначния стълб.
Коментари (0)
Вашият коментар