Обичам децата си и всичко, което съм. Но понякога се чувствам толкова изгубена. Чувствам, че преживявам някакъв вид криза на 30-те. Коя съм аз? Откъде дойде детето? Откъде дойдоха всички тези деца? Мога ли да бъда просто човек извън това да съм майка.
Понякога просто имам нужда от глътка свеж въздух, от това да си припомня кое е старото ми аз. Искам да изляза от версията на изтощеното ми аз и да бъда отново онова младо, енергично и безгрижно момиче. Чувствам вина, че си го мисля, макар да знам, че това не означава, че не обичам децата си.
Искам си и кариерата. Професия "майка" е изтощаваща и е на пълен работен ден. Тя никога не свършва. Когато легна да спя в 9 и си мисля, че дъщеря ми е заспала и тя изведнъж започне да плаче с пълно гърло за шишето си с мляко, се чувствам като Пепеляшка в 12 в полунощ. Приказката е кратка и свършва бързо. Връщам се в реалността.
Някой веднъж беше казал, че майките са като неразрушима скала - устояват на всичко. Не мисля, че това е истина. Защото аз не мога и не съм непоклатима. Плача скришно от умора, крещя в колата, когато съм изнервена и имам нужда от повече сън. Ние сме майки, но също така сме и хора. Ние сме мечтатели, ние сме кралици, ние сме и чистачки. Ние сме скала, която може да бъде разрушена - от отдаденост към най-истинската любов, която понякога може да бъде малко по-тежка, отколкото можем да понесем.
Коментари (0)
Вашият коментар