Всичко, което искам, е да бягам. Много. Надалеч. Докато краката не ме държат и всичко ме боли. Докато съм достатъчно далеч от вкъщи. Искам да се изгубя. Да нямам сила да се обърна назад.
Лежа в болничното легло и се взирам в една точка. Мислите ми сякаш са спряли. Огромните лампи над главата ми са единственото, което виждам. Мъжът ми държи ръката ми и ми казва: "Не се обвинявай. Ти нямаш вина. Всичко ще бъде наред, обещавам."
Но това няма смисъл. Това не беше начинът, по който мислех, че ще протече седмицата ми, по който мислех, че ще протече останалата част от живота ми. Човек винаги си представя веселите моменти и се надява бъдещето му да е светло. Когато си бременна, никога не ти се иска да си представяш, че ще изгубиш бебето си.
Но ето го този момент. Плахо питам сестрите: "Не съм ли бременна вече?" Всички мълчат. Защо мълчат всички тези хора? Сякаш времето е спряло. Слагам глава в дланите си и започвам да плача.
Никога преди това не съм си представяла какво е чувството да преживееш аборт. Представяла съм си какво е да гушнеш бебето си за първи път, но не и какво е да го изгубиш, още преди да си го видяла. Боли.
Написах това, защото исках да споделя болката си, която преживяват и други жени. Едно от малкото неща, които ми помогна да продължа напред, е да говоря за това. Някои хора правят обратното - имат нужда от мълчание и от своето време. Аз придобивам сила чрез откровението си.
Истина е, че това никога не се забравя. Никога не спираш да обичаш изгубеното си дете. Но вярвам, че когато съдбата ти взима нещо, след това слага друго в ръцете ти. Чакам момента, в който бог ще сложи моето бебе в ръцете ми, след като чуя първия му плач.
Автор: Ерин Хегер
Коментари (0)
Вашият коментар