Малкото ми бебче, още когато пое първата си глъдка въздух и чух първия ти плач, разбрах, че искам да бъда добра майка. Ще ми се да кажа, че успях, но сякаш някой връща лентата назад и виждам всеки миг, в който съм изпитвала вина и не съм се усещала като перфектния родител.
Съжалявам, че ти забранявах да задаваш въпроси. Ти беше толкова любопитно дете. Искаше да знаеш откъде идва дъгата, как се раждат кученцата и защо Скуби Ду е страхлив. Аз все нямах време да ти отговоря и бързах към работа. Съжалявам, мило дете, че работата ми понякога беше приоритет. Сега те моля да ми задаваш въпроси.
Съжалявам, че казвах: „Големите деца не плачат“. Понякога не можех да те гледам как плачеш, а нямах и време да те люлея на коляното си. Затова те сравнявах с големите момичета и момчета, които не ронят сълзи. Защо ли бързах да пораснеш? Трябваше да целувам всяка сълза и да попивам мъкатата ти като гъба, вместо да те оставям да я носиш сам. Сега моето рамо е винаги до теб, ако искаш да поплачеш.
Съжалявам, че отговорът ми на много твои молби беше „не“. Ограничавах те понякога, но исках да те предпазя. Страхувах се и все още се страхувам за теб. Но трябваше да разговаряме повече и да ти обяснявам за доброто и злото, за да разбереш, че моето „не“ всъщност значи „обичам те“. Сега не мога да ти забраня нищо, макар понякога все още да искам...
Съжалявам, че исках да знам всичко за теб. Винаги те питах къде отиваш и с кого, а не трябваше. Всеки има право на своите тайни, но исках да те предпазя от всичко и всеки. Не разбирах, че трябва да се опариш от огъня, за да се научиш, че не трябва да го пипаш. Съжалявам, но ще се реванширам, когато имам внук!
Коментари (0)
Вашият коментар