Синът ми доведе на гости кученцето си. Необикновено енергична двумесечна джак-ръсел териерка (с примеси и с уши на петънца).
Нарича се Хейт. Не знам защо. Не мрази никого, освен чорапи и обувки.
Вкъщи вече е пълно с убити гуменки, сандали, дори лачени пантофки с фльонги.
Труповете на чорапите не се броят.
Влачат се, размъква ги, ръмжи им се и като последен удар - „погребва ги“ на незнайно и на ненамираемо място.
Смешка.
Но...
На мен ми е забранено да я глезя.
На мен ми е забранено да я храня.
На мен ми е забранено да я...
Абе, всичко ми е забранено.
Имала си режим, имали предписания от ветеринаря, имали си правила на възпитание. (Което не изключва локвичките по пода – да им имам възпитанието!)
Ами аз?
Поне да бяха кръстили кучката на мен. Къде Мила, къде Хейт, тъй де...
Ама не.
И започна войната! Баба отвръща на удара! Империята да се засрами!
Варя пилешки крилца. Хоп, лъжица бульонче за Хейт. Бързо мия следите от престъплението.
Правя таратор – хайде парченца краставица за нея, оглеждайки се през рамо да не ме засекат.
Режа диня – не отказва.
Кълцам магданоз – и него си го хапва.
Ти да видиш режим! Те на мене ще ми кажат!
Ха!
Но всъщност мисълта ми е друга.
Едно куче не ми поверяват, ами ако е внуче?
Ами истината е, че от 30 години не съм подхващала бебе. Било като карането на велосипед, не се забравяло. Ама то сега какви велосипеди има, с колко скорости и къде сме ние.
„Ще ви дам литература, да се храните с култура“, написал е Недялко Йорданов.
Не литература, томове имам как се гледа бебе, ама кой те пита. И кой да чете.
Затова си зададох безброй въпроси, които досега не ми бяха дошли наум, мислейки си, че просто ще гушна едно мъничко вързопче.
На което искам да дам просто любов, без да знам колко калории има в пюрето.
Без да знам дали точно тази марка памперси е антиалергична.
Без да си гледам часовника за режима му.
Без да меря с капкомер обичта си.
Просто ще искам да се впиша някак си в неговия режим и в неговия дневен ред, та било то и под линия, за всеки случай, в резервите.
Дали ще ми разрешат?
Не знам.
А така ми се иска.
Да бъдем в един наш общ свят без режим. Само в режим на обич и смях.
Заедно.
Дали? Дано.
Ваша Бамила
Коментари (0)
Вашият коментар