Бамила не е баба. Само мечтае да стане такава. Губи си времето в празни мечти - като виртуална "приказница". Нейните сладкодумства не са за лека нощ, макар може би и да са приспиват. Те са историйки за добро утро, за добър ден, за целувка и за добре дошли на този свят.
Хлапето прави почти идеален шпагат по неравните столични плочки.
А е миниатюрно. Прави го пак и пак. На улицата. Пред Халите.
А майка му бута количка... Защо ли?
Вампирът за истории у Бамила е нащрек.
Не трябват много думи: „Ти да не искаш да станеш гимнастичка“, пита тя.
И вижда редичката руса косица – като няколко случайно разпилени слънчеви лъчи по крехката главица.
И вижда... Даун.
Слънчевите деца.
И получава истинска, ама истинска усмивка.
Няма такава усмивка. Повярвайте ми.
Това е то щастието. Май!
Почти познавам зодията й. Везни. След дни ще има четвърти рожден ден.
Не е по-голяма от кукла.
Малка вълшебна, вълшебна кукла.
Мама разказва как мъничката красавица - „малко е дребничка за възрастта си“, е невероятно жизнена, прави кълбо напред, кълбо назад, невероятна е, неудържима, жизнена, прекрасна, винаги готова да предизвиква съдбата, така сияйна... А батко й така й се радва...
Малката прави поредният шпагат. С очи, пълни с надежда. Усмихната. Тя е прекрасна. Тя е върхът. Тя е невинна и истинска, и нежна, и... Тъжно ми е. И самотно. И безмилостно осъзнавам... Какво ли? Вероятно истината...
Добре, че съм съм със слънчеви очила.
„Кажи довиждане“, казва мама.
И аз получавам най-нежната целувка. С мънички пръстчета до устничките.
Тя ми я даде! Тази мъничка целувка. Взех я...
Приемам я като вълшебен дар.
Майка й сияе: „Ето, ще ви даде целувка”.
Благодаря ти, мило мое непознато дете.
Че ми дари слънцето.
Бъди щастлива.
Дали сме толкова невинни като теб.
Едва ли.
Коментари (0)
Вашият коментар