Илона и Йоана се борят срещу закостенялото мислене в българската родилна зала

Когато Илона Нешкова ражда първото си дете, изживяването й прилича повече на минаване през деветте кръга на ада, отколкото на дългоочакван щастлив момент. Всички страховити истории, които сме слушали с придружаващо изтръпване на крайниците, настръхване на кожата и редуване на „ужас“ и „кошмар“, си правят среща в историята на Илона и нейния първи сблъсък с българската родилна зала. Съвсем разбираемо, на нея й отнема години, преди да се реши да има второ дете. През това време тя не се опитва да забрави случилото се, както правят повечето майки. Обратното, Илона анализира какво е довело до преживения кошмар и така бавно натрупва толкова информация, че у нея се заражда желанието да стане акушерка.

В това време Йоана Станчева завършва две висши образования в чужбина, но и двете са далеч от медицината. Когато се връща в България, работи в различни сфери в търсене на най-доброто за себе си. Открива призванието си по неочакван начин – докато се образова във връзка с първата си бременност. Фрапираща е разликата, която открива във възможностите на бъдещите родители в България и извън нея. Тук нещата изглеждат толкова остарели, сякаш с влизането в женската консултация, а след това и в родилната зала, жената автоматично се качва на машина на времето с GPS-координати: „Памтивека“. Трудно погаждаща се с примиренческите решения, Йоана записва поредното си висше и става акушерка.

От деня, в който Илона и Йоана се срещат в университета, двете са асистирали на над 160 раждания, открили са самостоятелна акушерска практика „Зебра“ и са първите акушерки, които предлагат в България наблюдение на бременни по стандарти, утвърдени в Европа. Каузата им е двупосочна – от една страна, в ражданията си българката трябва да получи право на най-доброто от световните практики и от друга, акушерките у нас би следвало да скъсат с остарелите навици и да започнат да работят по съвременните методологии. Стотици са жените, които Йоана и Илона превеждат през целия процес с информираност, подкрепа и мощно вдъхване на кураж. Стотици са моментите, когато двете зарязват семействата си, съня си или коледната трапеза и хукват да подкрепят нечие друго семейство. За да има всяко семейство своя дългоочакван щастлив момент и вдъхновяваща история за това как е стигнало до него.

Разкажете ни подробно какво ви доведе до това, с което се занимавате днес?

Илона: Първата ми бременност през 2002 г. не беше никак лесна и завърши с преждевременно раждане. Тогава минах през всичко негативно, което може да се понесе. Беше истински драматично. След това ми отне много време да се реша да имам второ дете. През втората ми бременност се опитах да бъда по-активна, да се информирам, да не съм случайно попаднала там, където ще попадна. В крайна сметка пак се озовах в една много стандартна ситуация на раждаща жена, но поне този път бях с мъжа ми. По това време вече се беше оформило решението ми да уча за акушерка.

Йоана: След като завърших гимназия в Стара Загора, заминах за Щатите, където завърших политология. Учих и магистратура след това в друг европейски град. Занимавала съм се с коренно различни неща от акушерството и като цяло съм била далеч от идеята за медицинската професия. Когато се установих трайно в България, забременях с първото си дете. Между информацията, до която достигах благодарение на това, че четях на английски, и информацията, която ми се подаваше в болницата, на женската консултация и от приятелки, имаше огромен дисонанс. Все още нямах житейския опит, за да разбера защо е така. Защо в България нямаме същите опции, същото разнообразие. С течение на времето завърших курс за дула. Дулата не е медицинско лице, а е обучен професионалист, който емоционално подкрепя семейството по време на раждането. Не взима медицински решения вместо тях, не се меси в медицинския процес, а е там за подкрепа. Паралелно с това някой ми пусна мухата: „Защо не учиш и за акушерка? Много лесно се влиза“. Вече бях минала през огромен брой чужди образователни институции и си казах: „Още една – нищо работа“. Така записах акушерство.

Обяснете с прости думи какво е различното между раждането, което повечето българки сме преживели, и това, което би могло да бъде и което вие се опитвате да правите?

Йоана: Разликата е, че родителите имат до себе си човек, когото са срещали доста пъти по време на консултациите, говорят си на „ти“, имат му доверие. Не ставаме приятели със семействата, но между нас има нормално човешко общуване. Подготвили сме ги за раждането, като те са се нагодили какво да искат спрямо нашата представа за добро раждане. От нас са научили какво е добра практика и знаят, че е възможно да я получат и тук.

Илона: Гарантираме някаква част от средата, което не е малко. Гарантираме, че ще направим всичко възможно планът за раждане на жената да бъде максимално уважен от екипа.

Илона: Да, все повече жени осъзнават собствената си роля по време на раждане и въобще като пациенти. Хората започват да разбират, че те не са неодушевени предмети, върху които се прилагат различни терапии, ами имат право да имат въпроси, претенции дори, да избират. Все повече болници допускат партньорът да е там заедно с жена си, когато се ражда детето им. През 2002 г. това беше много рядко срещана услуга.

Йоана: Жените трябва да знаят, че могат да участват във взимането на решения наравно с всички, въпреки че нямат медицинско образование. Това е радикална мисъл, която все още не е установена като поведение, но все по-често се прокрадва сред нас. Тя звучи много логично и разбираемо, но на практика, когато се озовеш в такава ситуация и си в йерархическа зависимост от медицинските лица, остава на теория и човек прави това, което е заложено в него – да слуша. Ние не искаме жените да ни слушат, искаме да ни казват какво желаят и ние да ги обслужваме.

Има доста митове и стереотипи, свързани с раждането, като например това, че жената не трябва да се разхожда, не бива да има лак на ноктите, трябва да й се направи клизма и т.н. Успявате ли да оборите поне част от тях?

Илона: Да, защото се опитваме да работим с научно доказани практики. В това се крие и най-основната разлика между нашата и стандартната практика в българската болница. Например когато знаеш, че клизмата е напълно ненужна част от раждането, тогава ти е лесно да забравиш за нея. Навсякъде по света, където имат по-добри резултати в майчиното здравеопазване, работят по определени стандарти за добра практика, в които за улеснение на всички са направени алгоритми за всеки казус, който може да възникне. От една страна е улеснение за работещите и от друга си защитен чисто юридически, че си изпълнил всичко, което е необходимо. Спокоен си, че с нищо не си застрашил жената. Защото е възможно в момент на стрес да се паникьосаш и да не направиш правилното нещо.

Йоана: Освен директната ни работа с бременни и раждащи жени организираме и събития и обучения за акушерки главно с обучителите от Англия. Така се създава интерес у самите акушерки за различен начин на работа, за различни възможности. В България не е забранено на акушерките да практикуват различни неща, въпрос на инициативност е. Разбира се, всичко е в частния сектор.

Йоана: Последното, което направихме, беше кампанията за най-актуалните препоръки на СЗО за уважителна грижа към раждащата жена. На сайта на Мрежата са качени снимки от български раждания и в коментарите видяхме, че някои от тези снимки са абсолютно неразпознаваеми. Много българи просто не разбират какво се случва на тези снимки и че някой всъщност ражда. Защото на българската жена й е вменено, че има един стандартен образ на раждането.

С цялата подкрепа, която оказвате, вие ставате част от семействата. Успявате ли да се отстраните от емоционалния момент?

Йоана: Не!

Илона: То не е и необходимо. Това е едно от нещата, на които се учат медицинските специалисти, че трябва да се дистанцират тотално от случващото се, да не са съпричастни. Разбира се, не можеш да се държиш като майка на раждащата жена, трябва да запазиш позицията си. Но всеки път съпреживяваме и радостите, и неуспехите.

Илона: Общо към 160 са ражданията само за нашата практика. Много се гордеем, когато жени, които са били напълно обезсърчени от обгрижващите лица на женската консултация да родят естествено, успяват да го направят. Идвали са при нас с минорен дух, били сме последният им опит, последната надежда. И са успявали да родят безпроблемно. Също така жените, които са раждали със секцио, но раждат следващото си дете нормално – тогава също радостта ни е голяма.

Вие оказвате подкрепа и в първите седмици след раждането. И там ли има сериозни разминавания със съвременната утвърдена практика?

Илона: Това, което гледаме да правим, е жените да са подготвени преди това. Останеш ли насаме с бебето, вече нещата са много различни от всичко, което си си представял. И ако не си чувал нищо за това време, е много лесно да се объркаш и притесниш. Това, че бебето иска да се гушка непрекъснато, не е страшно, не е престъпление и със сигурност няма да го разлигави.

Вие вече имате тийнейджъри, а там се сблъсквате вероятно с друг тип предизвикателства. Иска ли ви се понякога да има и нещо като дули за родители на тийнейджъри?

Илона: Ехее, би било супер, ама няма!

Йоана: Събирателно двете имаме пет деца и понякога някое от тези деца е болно, друго трябва да бъде взето от училище, трето – да бъде закарано на урок. А пък да бъдеш на раждане е абсолютно непредвидим ангажимент, който обърква плановете на всички в семейството. И сме си мислили колко ще е хубаво да има дули за децата на акушерките. Или пък дули, които да дойдат да ти сготвят... Защото този начин на живот поставя семейната подредба на огромно изпитание. Няма значение дали е Коледа или нова година – някой ти се обажда, че ражда, и ти трябва да станеш от семейната трапеза или от леглото в 2 часа. Трябва да намериш спешно кой да ти вземе детето и т.н. Живеем в абсолютен хаос и би било перфектно да се действа с професионална помощ и при нас, но уви, засега няма такава.

А ако познавате други вдъхновяващи жени, пишете ни за тях, а ние ще разкажем историите им. Имейлът, на който може да номинирате своята вдъхновителка, е [email protected].