Опитвате се да обясните мило, говорите със спокоен глас. Нищо обаче не се променя. Вторият път говорите по-силно. Мимики съпровождат предупредителните ви думи. Когато се случва за трети път, се разгневявате. Викате, гласът ви трепери.
След това очите на детето ви се променят, уголемяват се за части от секундата. Виждате шока, които думите ви са оставили като отпечатък върху лицето му. Вероятно то се страхува и е разочаровано.
Във вас вече гневът е преминал и ви се иска да не сте реагирали по този начин. Инстиктивно усещате, че сте отишли една крачка по-далеч. По този начин започва статия за словесното насилие в германското издание на „Хъфингтън пост”.
Повечето хора осъзнават, че не бива да посягат на децата си. Какви са следите обаче от невидимите наранявания? Това са белези, които никога не зарастват напълно и един ден се проявяват под формата на депресия и тревожност, посочва изданието, позовавайки се на резултати от няколко научни изследвания.
През 2013 година психолози от университета Питсбърг в Америка установяват, че деца, които често са овиквани, обиждани или унижавани от родителите си, по-често клонят към депресия. Освен това лъжат и крадат по-често, а поведението им е по-агресивно.
В резултатите от проучването се достига до извода, че строгата дисциплина остава без положителни последици, до които може да се достигне само чрез силната емоциолна връзка между родители и деца.
"Когато родителят вика на детето си, той наранява чувството му за себестойност. В детето остава чувството, че не е ценено и е ненужно", обяснява един от авторите на проучването.
Дори когато не се вика често на детето, а само от време на време, в него остават следи. Ако обикновено подкрепяте детето си, е по-лошо, когато губите самообладание.
Година след изследването на психолозите от Питсбърг, Джоузеф Спинацола от университета в Мемфис представя друго проучване, което също показва, че емоционалното насилие - като ругатни, крясъци, обиди, може да причини значителни щети.
Спинацола обобщава данните от 5000 деца, които са били подложени на психически тормоз, емоционално пренебрегване, физическо и сексуално насилие. Той установил, че децата, които били жертва на емоционално насилие, точно толкова често страдали от депресия, състояния на страх, суицидни мисли, ниско самочувствие и посттравматичен стрес, колкото децата, които били жертви на физическо насилие.
Децата са особено уязвими по отношение на всички форми на насилие. Учените от Харвард са установили, че това, което децата преживяват в детството си, оформя структурата на мозъка им.
Ако родителите усещат напрежение във връзката си с децата, вината никога не е на децата. Родителите носят много по-голяма отговорност да променят отношенията в нея. Ако прехвърлим вината на детето, ние белязваме със сянка целостта му и редуцираме неговото житейско утвърждаване", казва датският семеен терапевт Йеспер Юл.
Децата, които се държат предизвикателно в определени фази от развитието си, не го правят заради лош характер или за да ядосат родителите си. Става въпрос за едно естествено развитие, което е необоходимо, за да се утвърдят като личности.
В тези периоди децата се нуждаят от родители, които ги ценят и ръководят. Това е от решаващо значение за детето, за да може да развие нови умения, увереност и самочувствие. Тези периоди са важни и за изграждане на връзката между родител и дете. Мислете за растящата независимост на детето си като за подарък, а не за проблем", съветва Юл.
"Децата се нуждаят от истински и емоционални хора около себе си. Ако сте им се развикали, кажете им, че сте "прегрял" и поемете отговорност за реакциите си", допълва още той.
Различно е в семействата, е които виканията са се превърнали в част от ежедневието. Родителите тогава имат чувството, че нищо друго не помага в дисциплината на децата им.
Майката на 4 деца Шийла Маккрейт е била превърнала крясъците в навик, докато един ден решила просто да не го прави. "Чуеш ли, че викаш на детето си, поискай просто да изживееш прекрасни моменти с него", казва тя. Защото в едно семейство без викания печелят всички - родителите не се измъчват с постоянни самоупреквания и възпитават щастливи и осъзнати деца.
Превод и редакция Джейн Димитрова
Коментари (0)
Вашият коментар